ВМОРО >> Донка Ушлинова

Донка Ушлинова

seen
2453
facebook
Донка Ушлинова

Донка Ставрева Ушлинова (1885 - 1937)

“Докато българското племе ражда и жени като вас да се жертват за отечеството си, знайте, че то рано или късно от Дунава до Егея и от Черното море до Адриатика ще бъде ваше.”
Английски офицер към Донка Ушлинова

Донка Богданова е родена през 1885 г. в село Смилево, Османска империя. От същото село е и един от ръководителите на ВМОРО – Даме Груев, както и много други български революционери. Едва 15 годишна Донка се омъжва за Ставри Христов Ушлинов от съседното село Лера и остава в историята с името Донка Ушлинова или Донка Комитката. Тя е единствената българка участвала в Илинденско-преображенското въстание от 1903 г. и след това в трите Войни за национално обединение 1912 – 1918 г., като от войните има три ордена за храброст, единият от които връчен лично от главнокомандващият на действащата армия – генерал-лейтенант Никола Жеков.

Всичко започва през 1901 г., когато мъжа на Донка – Ставри, отива на гурбет, а тя живее в къщата на Апостол и жена му Сребра Ушлинови, роднини на съпруга и в село Лера. Тогава семейството започва да бъде притеснявано от местният дерибей Джелеб Реджо, който иска да вземе в харема си Сребра и Донка. Българите се обръщат към местните турски власти с молба да озаптят Реджо, но това се оказва напразно. Озлобеният бей и хората му залавят Апостол и му нанасят жесток побой. Освобождават го при условие да се откаже от Сребра и тя да отиде в харема на Джелеба.

След като се прибира, Апостол и двете жени Донка и Сребра решават да убият бея – единствения начин да се спасят от тормоза и унижението. Изработват хитър план, в който е посветена само майката на Сребра – Петра Димова, живееща в същото село.

През август 1902 г. пускат слух в селото, че Апостол е изпъдил Сребра и тя се е прибрала в къщата на майка си. Тържествуващ Джелеб Реджо венага изпраща хора да предупредят Петра, че с добро или лошо ще вземе дъщеря и в харема си. Майката, посветена вече в плана отива при бея и казва, че е съгласна и двете жени ще отидат в харема при условие, че остави семейството на намира и не ги тормози вече. Моли също така, беят да отиде някоя нощ тайно да вземе момите, да не се разчува из селото.

Джелеб Реджо се зарадвал и заръчал на Петра, да събере Донка и Сребра и следващата вечер ще мине да ги вземе без да узнае никой.

Още същата вечер Апостол и Донка незабелязано отиват в Сребрената къща. Подготвят дебело въже, тесла и пиралка (дървена бухалка). Уговярат кой къде да застане и какво говори, за да не заподозре нещо бея.

На следващата нощ Реджо пристигнал премен да вземе новите си ханъми. Баба Петра го посрещнала радостно при външната врата и го поканила да влезе в приготвената стая. Там го чакали Донка и Сребра, а Апостол бил в съседната стая с приготвеното въже и една кама.

Двете жени посрещат ласкаво Джелеба и го канят да седне на стол с гръб към вратата зад, която е скрит Апостол. Правейки му комплименти успяват да притъпят вниманието му и да го накарат да остави пушката и револвера настрана. След това, кротки и усмихнати присядат до него. В този момент Апостол бързо се явава зад бея, хваща го с въжето и го поваля на пода. Сребра с пиралката му чупи краката, а Донка с теслата ръцете. После беят въпреки молбите за пощада е убит. За да могат да погребат тялото незабелязано, трупът е разчленен и по този начин занесен до гробището на близката църква и заровен в стар гроб.

След няколко дни приятелите на Реджо и властта започнали да го търсят. Отначало не откриват следи в селото и почват да търсят в съседните села, но скоро е открит трупа. Това води до масови обиски и арести на българите в село Лера, но Донка, Сребра и Апостол успяват да избягат.

Апостол изпратил писмо до валията в Битоля, че той е отговорен за смъртта на Джелеб Реджо и по този начин сваля отговорността от своите съселяни, които са освободени. Само майката на Сребра – Петра Димова и другите и двете и деца Христо и Траян е осъдени на 10 години затвор.

По-късно бегълците се срещат с войводата Славчо Арсов, който като ги изслушал, поздравил и приел в четата си. И така се включват в революционната борба.

С избухването на Илинденско-преображенското въстание, четата на войводата Славчо Арсов действа в района село Ресен – Златаре, където се водят тежки битки с редовната турска войска при селата Ресен, Крушие, Лева река, Смилево, Златаре и др. В тези неравни сражения Донка показва такова хладнокръвие и героизъм, че служи за пример на всички четници, а Славчо Арсов я готви за подвойвода.

След края на въстанието, четата е разделена на части за по-лесно придвижване и тръгват към България. Последват още много битки и перипетии докато стигнат до българската граница. Там от столицата София, Донка тръгва за Варна, където в този момент се намира съпруга и Ставри.

Във Варна живеят спокойно, докато не настъпва 1912 г. и войната с Османската империя за освобождение на поробените братя е неизбежна. Тогава Донка и Ставри се записват доброволци в Македоно-одринското опълчение, 8-ма Костурска дружина, която е командвана от капитан Стоян Величков. Тя взема участие във всички сражения на дружината, но особено се отличава в боевете при пленяването на Явер паша и по-късно при отбиването на турския десант при Шаръ-Кьой.

Радостта от победата над Османската империя се оказва кратка. Сърбия и Гърция сключват таен договор насочен срещу България, с цел заграбване на новоосвободените земи и започват масови репресии над българското население. В тази ситуация Македоно-одринското опълчение, както и цялата Българска аримя е прехвърлена срещу сърбите и гърците.

На 15 юни 1913 г. българското население организирано от ВМРО се вдига на въоръжено въстание (Тиквешко въстание) срещу новата сръбска власт, а на 16 юни части на българската армия атакува сърбите и гърците – започва Междусъюзническата война.

Отново започват неравни битки срещу сърби и гърци, в които Донка се отличава в боевете при Руен и Султан тепе. За проявената си храброст е наградена с войнишкият орден “За храброст” IV и III степен и произведена в чин ефрейтор.

На 28 юни румънската армия нахлува в България, а на 29 юни прави същото и турската армия. Срещу тези две държави в този момент няма войски и България е принудена да сключи мирен договор в Букурещ, а българското население е подложено на варварски генодиц от старана на турци, гърци и сърби.

Така завършва Междусъюзническата война, обшрни територии населени с българи остават в ново по-страшно робство. Бойните знамена са прибрани, но духът на българите изобщо не бил пречупен и Донка като всички останали зачакала по-добри дни за да поднови борбата за освобождение на брата роб.

Тези дни не закъснели. През 1914 г. започнала Голямата война (Първата световна война 1914-1918) и в средата на 1915 г. е обявена мобилизация на храбрата българска армия. Донка и Ставри отново са сред първите доброволци и са зачислени в 11-та Македонска дивизия, 2-ри Македонски полк, по-късно преименуван на 60-ти полк.

С полка през 1915 г. Донка взема участие в множество големи боеве, най-известните от които са:
- На 10 ноември 1915 г. при с. Войшанци
- На 23 ноември 1915 г. при с. Бистренци

През 1917 г. при обиколка на позициите от Главнокомандващия на действащата армия, генерал-лейтенант Никола Жеков, се поинтересувал кой е този войник. След като остава силно изненадан, че това е жена, награждава лично Донка Ушлинова с орден “За храброст” I степен и тя е произведена в чин младши подофицер.

След тази случка славата на Донка започва да расте и се носи от уста на уста в цялата българска армия и тя става героиня не само на полка, а и на всички българи. От тук насетне, където и да се появи Донка връща куража на изстрадалите войници и предизвиква у тях радост и въодушевление.

През лятото на 1918 г. в тежките боеве Донка отново показва своята храброст и жертвоготовност. Те продължават до края на септември и излизане на България от войната:
- На 21 юни 1918 г. в нощен бой при с.Хума (Македония)
- На 2 август 1918 г. в нощен бой при с. Хума
- На 18 септември 1918 г. при село Никулич, северно от Дойран, когато I бригада от 11-та Македонска дивизия, в която е Донка разбива цялата Критска дивизия. В тази битка гърците дават над 1400 убити, а жертвите на полка са по-малко от 30!
- На 23 септември 1918 г. в ариегарден бой
- На 29 срещу 30 септември 1918 г. в долината на Струмица, когато въпреки сключеното вече примирие Донка и нейният полк отбиват атаките на три гръцки полка

При отстъплението на полка, Донка държи речи за да повдигне духа на обезверените войници. По време на самата демобилизация на 15 октомври 1918 г. в град Горна Джумая, Донка Ушлинова държи следната реч:

Храбри, но опечалени български войници!
Достойни Крумови и Самуилови потомци!

Сега, когато си отиваме по случай на безславната демобилизация, предизвикана от злощастни събития, станали не по наша вина, аз в името Божие апелирам към вас, драги мои верни другари, не се отчайвайте, бъдете все тъй родолюбиви и самоотвержени защитници на нашето многострадално, но с велико бъдеще отечество. Милейте за България! Обичайте и мислете за целокупния български народ. Почитайте Царя! Бойте се Богу и бъдете уверени, че рано или късно Бог ще излее благодатта си и щедростта си над нас. Пак ще потече вода там, където е текла. Вързания лъв ще се развърже и ще зареве още по-страшно от колкото при Одрин, Тутракан, Дойран. Българските знамена пак ще се развяват навсякъде, където се е чувала българска реч и туптяло българско сърце.

След демобилизацията Донка и Ставри се връщат във Варна и получават еднократна помощ от държавата в размер на 10 000 лв. С тях успяват да построят малка къща в Добруджанския квартал на града. През 1924 г. им се ражда син – Александър.

Донка Ушлинова умира на 27 юни 1937 г. не успявайки да види мечтата си осъществена – Обединението на българите в една държава. До смъртта си тя е член на Варненското дружество на запасните офицери ''Другарски съюз“. В паметта на хората остава като Донка войвода или Донка комитката.